Какво научихме за Русия от военната намеса в Сирия?

Извеждането на руските сили от Сирия, разпоредено лично от Владимир Путин вчера, е вече факт. Първите тактически бомбардировачи Су-24 вече се завърнаха в гр. Воронеж.   Русия ще запази авиобазата си в Хмеймим (международно летище “Басил ал-Асад”) и военноморския пункт в гр. Тартус, но присъствието на нейни части ще бъде минимизирано.  Официалния край на операцията е повод за равносметка какво постигна тя и, по-общо, какво научихме за външната политика на Русия от началото на месец септември насам.

“Кремълологията” не обяснява поведението на Кремъл

От Сталин насетне решенията в Москва винаги са се взимали колективно.  На Запад се появи цяла дисциплина – Kremlinology (Кремълология) – посветена на разгадаването на процесите в съветския партийно-държавен връх. Колективното начало действаше и при Елцин, чиито действия отразяваха баланса между различни интереси, мотиви и лобита.  Днес властта е концентрирана в ръцете на един-единствен човек — Владимир Владимирович Путин.  Едва ли има друга сфера, където единоначалието присъства по-силно от тази на външната политика.  Затова са възможни и резки и често наглед хазартни движения – експедитивната анексия на Крим (разбира се, плановете са били разработени от руските военни много преди Путин да натисне, образно казано, бутона),  изненадващата намеса в Сирия, и сега решението руският контингент да се изтегли обратно.

Руската външна политика е икономична – минимум инвестиция за максимум резултат

Въпреки медийния шум военната операция в Сирия беше със сравнително скромни мащаби.  Разполагането на военновъздушни сили, установки за противовъздушна отбрана и охранителни части не ангажира кой знае какви финансови ресурси. Няма място за сравнение с операциите на САЩ в Афганистан или Ирак,  още по-малко със съветското присъствие в Афганистан през 80-те години на 20-и век.  За сметка на това постиженията са реални – Асад се закрепи на власт в т.нар. “полезна Сирия”, Русия е гарант на равна нога със САЩ на споразумението за прекратяване на огъня, дадено е начало на преговори за намиране на изход от гражданската война.   Дори и бойните действия избухнат с нова сила, което е доста вероятно, с изтеглянето си от Сирия Русия избягва от вариант, при който ангажиментите й непрекъснато нарастват и Путин се оказва  заложник на амбициите на Асад да възстанови контрола над  още по-голяма част от територията на страната.  Или че се превръща в неволен съюзник на Иран в борбата му за надмощие срещу Саудитска Арабия.  Афганистански сценарий с участието на сухопътни сили няма да има, а и Русия не разполага с нужния военен капацитет  – въпреки амбициозните военни реформи от 2008 г. насам.  Но да не забравяме, че изтеглянето от Сирия не е пълно – Москва си запазва опцията да повиши отново присъствието си на терен, ако войната навлезе отново в критичен стадий и се наложи спешна намеса.

Сделката “Сирия за Украйна” няма и не може да има

Както е известно, Интересите на Русия и Запада в Сирия отчасти съвпадат заради общия враг – екстремистите от т.нар. Ислямска държава и други милиции като Фронта “Ал Нусра”.  Но Москва няма нито намерение, нито особени възможности да се сражава срещу ИД, която няма как да бъде победена без сухопътна операция срещу градовете Рака и Мосул – съответно в Сирия и Ирак.   Т.е. няма какво и да предложи на САЩ и Евросъюза в замяна на някакви въображаеми отстъпки в пост-съветското пространство.  Днешното заседание на външните министри на ЕС недвусмислено повтори, че без прилагане на Минските споразумения няма да разхлабят санкциите срещу Руската федерация.  Въпреки натиска от страни-членки като Унгария и Италия.  Аргументите на Москва, че за провала на “Минск 2” е виновна самата Украйна (все още) не вършат работа в Брюксел.

Русия има фиксация – и тя се нарича САЩ

Благодарение на Сирия САЩ и Обама престанаха да бъдат третирани като основен враг и противник от кремълската пропаганда, а напротив – като потенциален партньор в Близкия изток и оттам в глобалната политика.  Удобният враг е вече друг – нарича се Тайип Ердоган. Целта за руско-американско съглашение е отчасти постигната.  Барак Обама е склонен да работи с Москва по теми, където има съвпадение на интересите като например битката с ИД.  Но от гледна точка на Вашингтон, и за нещастие на мнозина в Източна Европа, Русия не е особено интересна.  За разлика от Китай или Индия, където демографията и икономическият ръст очертават дългосрочна траектория на възход в международните дела.  Стагниращата руска икономика, поразена от ниските цени на нефта и санкциите, не вещае нищо добро в дългосрочен план нито за Кремъл, нито за страната като цяло. С други думи, Русия има желанието да изгради стратегически отношения със САЩ, по възможност основани на принципите на равнопоставеност.  САЩ обаче действа изцяло тактически спрямо Русия – за добро или за зло.