Пет извода от изборите в Австрия: Може ли европейският център да издържи?

Изборите в Австрия, особено тези за до голяма степен церемониалната роля на държавен глава, рядко привличат международно внимание. Резултатите от първия тур в Австрия на 24 април обаче приковаха европейското внимание с почти непреодолимата преднина за крайно дясната Партия на свободата Норберт Хофер, въпреки приличен икономически ръст (1.5%) и сравнително ниска безработица (5.9%). След истински фото-финиш кандидатът на Зелената партия Ван дер Белен успя победи на втори тур на 23 май с 50.3% от гласовете при висока активност. Въпреки победата на Ван дер Белен, както отблязва проф. Бибер, „живеем в ужасни времена, когато сме щастливи, че крайно-десен кандидат е получил не 50%, а само 49.7% от гласовете“.

We live in terrible times, if we are relieved that a far right candidate does not get 50% of the vote, but only 49.7%

— Florian Bieber (@fbieber) May 23, 2016

Наистина ли това показва, че „центърът не може да удържи“ (по Уилям Йейтс), особено след като кандидатите на двете доминиращи партии в австрийската политика останаха далеч назад на 4-то и 5-то място с около 11% всяка? Това не е първият пробив на Партията на свободата, която започва своя възход през 80-те години, за да стане коалиционен партньор на управляващата партия след 2000 г. Ролята на президента в Австрия също е сравнително ограничена, въпреки че има правомощия да разпуска парламента при определени условия. Допълнително Австрия все пак не е Германия или Франция. Въпреки това обаче могат да се направят няколко интересни и до голяма степен тревожещи извода.

Първо, изборните резултати показват едно изключително поляризиране на австрийската политика, която е доминирана от две партии от края на Втората световна война насам. В последните почти 10 години Австрия се управлява от „широка коалиция“ между тях, но по всичко изглежда, че този модел е изчерпан и ще има преформатиране на политическото пространство на следващите национани избори през (най-късно) 2018 г. Този сигнал, идвайки и след неуспешния опит на подобен модел на „широка коалиция“ в Гърция, без съмнение ще бъде разчетен в Испания, където предстои повторение на изборите от есента на миналата година, както и в други европейски страни. Това може да представлява не само краят на „следвоенния консенсус“ в (западно)европейската политика, върху който се гради днешния ЕС, но и край на тактиката на „изключване“ на крайните партии от управляващи коалиции.

Второ, поляризирането от своя страна показва завръщането на основни и класически политически различия, които за последно бяха толкова силни в междувоенния период. Особено шокиращо е ясното и силно разделение между градовете и селата в Австрия, напомнящо за политически конфликти между урбанизирана средна класа и аграрния електорат – Ван дер Белен спечели 9 от 10-те най-големи града. Също така ясно изразено е и разделението между хората със сравнително ниска квалификация (87% от тях подкрепиха Хофер) и работещите в сфери, изискващи висока квалификация (от които 60% подкрепят Ван дер Белен). Не на последн място, има разделение и между мъжете, от които 60% подкрепят Хофер и жените, 60% от които от своя страна са гласували за кандидата на Зелените. Това води до загуба на това, което политическите изследователи наричат „междусекторни различия“ (cross-cutting cleavages), които позволяват формирането на коалиции, като може да доведе до формирането на два сравнително хомогенни блока гласоподаватели, което да доведе до засилен политически конфликт.

Time to get Stein Rokkan back! Urban-rural cleavage is returning with vengeance in Central Europe! #Austria #PL #HU pic.twitter.com/Qe6VSADDTh

— Cas Mudde (@CasMudde) May 22, 2016

Третият интересен извод е, че очевидно стратегия на рязка смяна на позицията не може да помогне срещу крайно-дясната вълна. Доскорошния канцлер на Австрия Вернер Фейнман оцеля над седем години до голяма степен и благодарение на своята гъвкавост. Неговият отговор на бежанската криза, която доведе до 90,000 кандидати за убежище в Австрия (около 1% от населението на страната) през миналата година, обаче доведе до неговото отстраняване. След кратък период, в който се опита да игнорира темата, Фейнман застана зад политиката на „отворени врати“ на Меркел. Под натиска на общественото мнение обаче той рязко зави в обратната посока през януари и затвори границата, което предизвика серия реакции по т.нар. „балкански път“. Това разцепи партията му, легитимира позициите на Хофер и Партията на свободата и в крайна сметка доведе до изключително слабо представяне. Изводът, който едва ли е убегнал на другите европейски политици, е че рязък завой към крайно-дясното от центристка партия води до загуба на подкрепа от основните гласоподаватели докато крайният електорат остава неубеден в „искреността“ на новата позиция.

Четвърто, гласовете от чужбина са изключително важни за крайния резултат. Резултатът в неделя вечерта от изборите в страната беше практически равен и се наложи бързо преброяване на близо 700,000 бюлетини, подадени по пощата. В крайна сметка, Ван дер Белен спечели само с около 31,000 гласа преднина. В контекста на дебата за промените в Изборния кодекс в България това показва важността на гласуването в чужбина в такива ситуации. С оглед тенденцията за покачване на гласовете от чужбина, особено на тези извън Турция, от последните парламентарни избори, ограничаването на възможностите за гласуване би могло да доведе до увеличаване на резултатите на крайно-десните партии у нас.

Пето, „предизвестената смърт“ на двупартийния модел в Австрия показва ясно, че популистската вълна е пан-европейски политически синдром, а не въпрос на разделение между изток и запад. Успехът на крайно-десни партии като Йобик в Унгария и на популисти като Право и справедливост в Полща и Фидеш в Унгария е неоспорим. Но на техния фон събитията в Австрия, а и скорошните регионални избори във Франция, показват, че делението изток-запад е твърде опростено – докато България, Чехия и Румъния имат сравнително ниски нива на гласове за крайно-десни партии, техният резултат бързо се покачва в Дания, Финландия, Швеция, както и остава висок в Швейцария. От друга страна, части от Южна Европа, особено Португалия и Испания, остават изолирани от крайно-дясната вълна (скрийншотът е от графика на New York Times, която предоставя ясно и лесно проследява динамиката в множество страни).

Тези пет наблюдения – краят на следвоенния политически консенсус, завръщането на силно поляризирани политически различия, неефикасността на приемането на крайно-десни позиции от центристски партии, гласуването в чужбина и пан-европейската крайно-дясна вълна – дават сравнително малко повод за радост от победата на кандидата на Зелената партия в Австрия Към тях трябва да добавим щрихите на вече познатият модел, комбиниращ национализъм с анти-мюсюлмански, анти-глобалистски и анти-имигрантски позиции и критика на корумпираните елити, канализирани през успешното използване на социалните медии. Докато изглежда крайно-десните партии в Европа са намерили един сравнително електорално успешен модел, президентските избори в Австрия показват, че умерените партии все още не са намерили верния отговор. Това трябва обаче да стане преди както казва Йейтс, „нещата да рунат“.