България в ерата на Тръмп
Неизвестните и предизвикателствата пред България ще се множат през идните години. Най-сериозни последици ще има икономическата политика на новия американски президент
(статията беше първо публикувана във в-к Капитал на 17 ноември 2016 г.)
“Как ще ги стигнем американците/ че и задминем – кога?”. Така пееше още в заника на комунизма незабравимият Тодор Колев. Е, стигнахме ги – или май по-точно те ни догониха. В България полит-предприемачи, готови да се катапултират от телевизионния екран направо на върха на властта, никога не са липсвали. Популизмът отдавна не е антисистемно явление, а напротив – той е системата. И така е като че ли не само в България, а и във все повече европейски страни, при това не само неукрепнали демокрации.
Разбира се, има огромна разлика дали демагози изплуват на повърхността в България, Унгария или дори Полша и Италия – или държат юздите на управлението във Вашингтон. Изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ е събитие, което няма как да не се отрази върху целия свят. Както се казва в изтърканата фраза, “когато Америка кихне, светът хваща настинка.” Коментаторите очакват драматични промени. Някои вече предрекоха неизбежния край на Запада, други се опасяват от дезинтеграцията на НАТО и нова Ялта, трети смятат, че вотът на 8 ноември ще отприщи популистко цунами по посока на Европа. Виктор Орбан вече отвори шампанското по повод кончината на “либералната лъжедемокрация”, а във Франция Марин Льо Пен се готви за пробив на предстоящите президентски избори. Дали Брекзит няма да бъде последван от Фрекзит, Италекзит и т.н.?
Всички тези въпроси подсказват, че неизвестните и предизвикателствата пред България ще се множат през идните години. При най-лошият сценарий САЩ ще прегърне изолационизма и ще остави европейските си съюзници да се справят, както намерят за най-добре, с Русия. Америка ще се откаже от ролята си на основен гарант на европейската сигурност, точно както направи след Първата световна война. Подозренията за връзки между Тръмп и хора от неговия екип с Кремъл, а също така доста от изявленията му по време на предизборната кампания, неминуемо подхранват подобни опасения. А без САЩ и с НАТО, изпразнено от съдържание, следва стратегия на сложен баланс между основните западноевропейски държави, от една страна, и Русия, от друга. Подобна игра крие огромни рискове – който не вярва, да си спомни докъде стигна Украйна в прокраването на външна политика по много вектори при управлението на Виктор Янукович, а и преди него.
За щастие подобен радикален сценарий не е вероятен. Външнополитическият екип на Тръмп най-вероятно ще се състои от хора, споделящи традиционните възгледи на Републиканската партия. Това означава по-твърда външна политика, основана на тясно разбиране за националния интерес на САЩ и на готовност за използване на военна сила. С други думи, очертава се по-скоро завой към времената на Джордж Буш, а не към изолационизма на президентите от междувоенния период.
Най-вероятно по отношение на Русия ще се повтори до болка познатата схема – начален опит за рестарт на отношенията (както при Буш 2001-2003 г. и в началото на управлението на Барак Обама), последван от конфронтация. Тръмп може и да се опита да сключи сделка с Путин по линия на общата борба срещу т.нар. Ислямска държава в Сирия, но шансовете за мащабно споразумение между Москва и Вашингтон и ограждане на сфери на влияние в Европа не са чак толкова големи.
Вместо съглашателство, отпадане на санкциите и демилитаризация на отношенията между Запада и Русия нищо чудно да ни очаква точно обратното – засилване на противостоянието. Такава е логиката на международната политика – лидерите дават насоки и носят отговорността за конкретни решения, но няма как да не се адаптират и да не се съобразяват реалностите. Путин има интерес от конфликт със САЩ и Запада, за да мобилизира подкрепа вътре в Русия.
Американският президент трудно би могъл едностранно да абдикира от ангажиментите спрямо съюзниците, без широка поддръжка от страна на своята партия, в която има много силно лоби, настояващо САЩ да продължат да изпълняват ролята на глобален лидер. И не на последно място: доколкото Тръмп има някакви външополитически приоритети, те са свързани предимно с преразглеждане на международните търговски споразумения, подписани от Вашингтон, не с преустройство на архтектурата на сигурност в Европа.
Всъщност много по-сериозни последици за България ще има икономическата политика на новия американски президент. Да си спомним откъде започна глобалната финансова и икономическа криза 2008 г., която – няма как – удари и по нас. Сигурно е, че Тръмп ще намали данъците, без обаче да съкрати разходите в бюджета. В предизборната си кампания той обеща пакет от един трилион долара за развитие на инфраструктурата – магистрали, тунели, летища, мостове (рязането на лентички ще е още един любопитен паралел с България).
Дали този план ще бъде одобрен от републиканското мнозинство в Конгреса предстои да видим, но е сигурно, че нивата на публичен дълг (малко над 70% от БВП към момента) ще се покачат драстично. Не знаем дали фискалният стимул ще даде силен тласък на растежа, а оттам ще създаде допълнително търсене в глобален мащаб с благоприятен ефект върху търговските партньори на САЩ, в това число и ЕС). Ако резултатът е точно обратният – нова рецесия и дългово бреме – Европа, която за разлика от САЩ все още не се е възстановила напълно от кризата, ще бъде засегната много сериозно. “It’s gonna be huuuge”, както обича да казва самият нюйоркски магнат.
Какво ще се случи, ако все пак мрачните прогнози се сбъднат и клонингите на Тръмп поемат нещата в свои ръце в Париж, Рим, а дори и Берлин? Ще стане ли така, че гласоподавателите в Пенсилвания, Мичиган и Уисконсин, които поднесоха победата на The Donald в нощта на 8 срещу 9 ноември, ще дадат началото на края на ЕС? След Брекзит и Тръмп сякаш нищо вече не е невъзможно. Нека обаче не драматизираме.
На първо място, изборният успех на популистите не е гарантиран. Марин Льо Пен може да повтори съдбата на своя баща, който загуби от Жак Ширак на втория тур на президентския вот през 2002 г. Второ, инстутициите – особено в зрелите демокрации – имат свойството да “опитомяват” антисистемни играчи. Буквално дни след изборите Доналд Тръмп започна да дава заден ход по ред обещания, направени по време на кампанията. Трето, вариантът “разпад на ЕС” не предполага експлозия и внезапна смърт, а бавен и постепенен процес на вътрешно гниене. Такъв сценарий чертае лоша перспектива за България, дотолкова доколкото ЕС е, за добро или за зло, единственият двигател на положителни промени в нашето общество, политика и икономика.
Възможно е Европа отдавна да е преминала критичната точка. Възможно е обаче и обратното – необходимостта от съвместно управление на взаимозависимата икономика да поддържа ЕС като система от институции и механизми за вземане на решения. При всички положения отговорът на този въпрос ще бъде даден от европейските граждани и политически елити, а не от другата страна на Атлантика. Тъжното обаче е, че участието на България в разговора ще е в най-добрия случай символично.
(статията беше първо публикувана във в-к Капитал на 17 ноември 2016 г.)