След срещата на върха на НАТО

С какво ще запомним вчерашната среща на върха на НАТО в Брюксел? Безспорно със специалния принос на Доналд Тръмп. Американският президент съумя да разбуни социалните мрежи, избутвайки настрани черногорския премиер Душко Маркович (момент, който камерите на световните телевизии уловиха на секундата) . После използва случая да порицае публично европейските съюзници, че не спазват ангажимента си да разходват за 2% от БВП за отбрана. (Както отбелязаха коменторите, тонът на Тръмп беше къде-къде по-приятелски по време на посещението в Саудитска Арабия). При това президентът пропусна и да спомене гаранциите за сигурността на съюзниците, залегнали в прословутия чл. 5 от Североатлантическия договор – вероятно, за да подчертае за пореден път, че военната подкрепа от страна на САЩ не бива да се приема за даденост и така да упражни допълнителен натиск върху Европа.

Честно казано дотук почти нищо ново или изненадващо. Като се абстрахираме от специфичния стил на Тръмп (дипломацията не е сред неговите силни страни), споделянето на бремето (burden sharing) в рамките на НАТО е извечен въпрос в отношенията между САЩ и Европа. Да си спомним само прочутата реч от 2010 г. на Робърт Гейтс, секретар по отбраната при Джордж Буш и после в администрацията на Обама, който нарече тенденцията към понижаване на военните разходи и отношението на европейците “заплаха за сигурността”. На самия Обама принадлежи изказването “гратисчиите предизвикват у мен гняв” (free riders aggravate me).

Каква е вероятността при Тръмп да настъпи обрат по темата? На първо място, да отбележим, че ангажимента за 2% от БВП е индикативна цел (benchmark), а не правно задължение. Въпреки това тенденцията в Европа е по-скоро положителна. Руската намеса в Украйна изигра важна роля. Полша и Естония стигнаха прага, а Румъния, Норвегия, Литва, Латвия и дори Португалия повишиха военните си бюджети. По-важно е какво се случва с големите играчи като Турция (1.56%), Франция (1.78%) и най-вече Германия (1.19%). И при трите рязко покачване на разходите е нереалистичен вариант. Докато Париж и Берлин поддържат бюджетите си на същото ниво последните години, то при Анкара са налице съкращения (които обаче не са повод на търкания със САЩ – проблемите в турско-американските отношения са от различно естество). Нещо повече: дори и евентуалното покачване на разходите за отбрана и достигане на лелеяните 2% не е гаранция, че европейските съюзници ще повишат своят капацитет. Проблемът не е количествен, а качествен – т.е. какви военни способности произитичат от уголемените бюджети. Има неефективност – дублиране на ресурси, слабо ниво на интеграция и взаимодействие, разходи за администрация и подръжка вместо за боеви потенциал. Към днешна дата 19 от съюзниците са далеч от постигането на ангажимента 20% от военните разходи да отиват за  оборудване. Неефективното разходване на средства, дублирането на военни способности, незадоволителното равнище на интеграция между различните страни членки на НАТО са проблеми с давност, които няма как да се решат с един замах.

Европейските съюзници имат и един допълнителен аргумент, както изтъква и професорът от Принстън и виден изследовател на ЕС Андрю Моравчик в коментар на страниците на Financial Times. САЩ често пропускат факта, че европейците всъщност изразходват много финансови средства в други ресори. Германия 0.52% за помощ за развитие, а САЩ – едва 0.17% БВП. Две трети от помощта за развитие в световен план идва от Европа. Тези пари имат отношение към глобалната сигурност. Принципно мисиите по налагане и поддръжка на мира винаги имат силно изразен цивилен компонент. Ако дългосрочните заплахи за Европа и САЩ произтичат от нестабилните страни и региони в Африка и Близкия изток (основни огнища на тероризъм и радикализъм), то средствата, които предоставят европейците, имат огромно значение. Ясно е например, че ако в Сирия се постигне някакъв вид политическо решение, то именно ЕС наред със страните от Персийския залив ще се окаже основен донор по програмите за реконструкция.

Възможностите на Тръмп да извива ръцете на европейските съюзници са ограничени и с оглед на вътрешнополитическата ситуация в САЩ. От една страна едва ли има някой във Вашингтон, който би оспорил тезата, че отговорностите трябва да са споделени и че европейците са длъжни да поемат своята част. От друга страна обаче, безпардоността на Тръмп е проблем за Републиканската партия, за която НАТО има важно символно значение. Особено имайки предвид нестихващия скандал във връзка с подозренията за намеса на Русия в президентските избори миналия ноември. Изказванията на Тръмп по време на кампанията, че НАТО е отживелица, не са забравени. Към днешна дата тонът в администрацията се задава от хора като секретаря по отбрана Джеймс Матис и съветника по въпросите на националната сигурност генерал Макмастър, убедени привръженици на НАТО. Но подозренията спрямо Тръмп продължват да витаят. Освен предшественика на Макмастър Майкъл Флин, стана ясно, че предмет на текущото разследването за връзки с Русия е и зетят на американския президент и негов съветник Джаред Кушнър. Всичко това отслабва преговорната позиция на Тръмп спрямо Европа. Нека не забравяме, не на последно място, че именно Германия и Франция държат фронта по отношение на икономическите санкции срещу Русия, което е ключов елемент в стратегията на “моркова и тоягата”, прилагана от Запада.

Няма как да пропуснем изтеклото в медиите изказване на американския президент за “лошите германци” (“the Germans are bad, very bad”), наводнили пазара в САЩ със своята автомобилна продукция. Химера е, че Америка въобще е в състояние да затвори пазара си за немски коли, за да накаже нелоялната конкуренция. Това не само ще е нарушение на правилата на Световната търговска организация (СТО), но и в ущърб на американската промишленост. BMW, Mercedes Benz и Volkswagen имат производство в Америка, включително и щати, които традиционно гласуват за Републиканската партия (Южна Каролина, Джорджия, Алабама). Разбира се, остава да виси въпросът дали еврото не е подценено и по този начин Германия не получава предимство, обвинение, което екипът на Тръмп отправя. В интерес на истината слабото евро може и да е манна небесна за немските износители, но други сектори във Федералната република имат проблем. Например банките, които страдат от отрицателните лихвени нива, поддъжани от Европейската централна банка (ЕЦБ). Германия всъщност би желала засилване на общата валута. То едва ли бе повлияло толкова сериозно на износа на автомобили към САЩ, тъй като немските модели като правило и без това не са в ниския сегмент на местния пазар (американският потребител не си купува BMW или Audi заради изгодната цена). Проблемът обаче се корени другаде – преоценката на еврото минава през завой в политиката на ЕЦБ и покачване на лихвените проценти. Но това пък води до рискове в периферията на еврозоната, където възстановяването след дълбоката рецесия все още не е приключило. Затова и Марио Драги не бърза с прекратяването на програмата за изкупуване на държавни ценни книжа (Quantitative Easing), която си остава стълб на стабилността в европейската икономика.