Изборите в САЩ: има ли европейски кандидат?
Днес жителите на щата Ню Хампшър се отправят към урните, за да гласуват в първичните избори. Предварителните изследвания на общественото мнение показват, че Доналд Тръмп води сред поддръжниците на Републиканската партия, а Бърни Сандърс има преднина при Демократите. Разбира се, това е само началото на истинската надпревара за Белия дом. Ню Хампшир е едва вторият щат, където се провеждат първични избори след Айова миналата седмица. И евентуалната победа на Тръмп или Сандърс не значи, че номинацията им е сигурна. Важи правилото, че за да успееш трябва да си спечелил един от двата щата. Но тъй като Хилъри Клинтън и Тед Круз излязоха начело в в Айова, то не ни дава кой знае какъв ориентир. А при това историята познава и изключения от него: Бил Клинтън не успява нито в Айова, нито в Ню Хампшър през 1992. Това е прецедентът, на който ще се осланя Марко Рубио – трети в надпреварата сред Grand Ole Party (GOP).
Кой от кандидатите би трябвало да предпочете Европа? Има ли добър или лош вариант. Разбира се, още е твърде рано да се каже. Но ето няколко мисли по темата.
Тръмп и Круз, чиято външнополитическа платформа започва и свършва с идеята САЩ да се самоизолира от външния свят, не предвещават нищо добро. Бомбастични послания, че президентът е в състояние да преразгледа изоснови търговските споразумения с Китай (Тръмп) или пък да победи т.нар. Ислямска държава с бомбен килим (carpet bombing) със сигурност се припознават от привържениците на популистките партии из Европа. Същото важи и за сапунената опера около Тръмп и Путин, която все още дава материал на коментарните рубрики по медиите. Но европейските граждани като цяло няма какво да спечелят с Тръмп или Круз в Овалния кабинет.
Ако има някакъв сериозен дебат по въпросите на международната политика то той ще е между Хилъри Клинтън и Марко Рубио. В известен смисъл възгледите им си приличат. И двамата са в една или друга степен привърженици на интервенционизма. Може да се очаква, че те няма да обърнат гръб на проблемите на сигурността в Европа. Рубио, син на кубински емигранти, нарече преди няколко месеца Путин “гангстер”, а Клинтън призовава за по-решителна подкрепа за Украйна по отношение на конфликта в Донбас.
Ако един от тях се окаже в Белия дом, може да очакваме известна корекция на политиката на Обама, която делегира основната отговорност на Германия и Франция. От гледна точка на настоящия президент Русия е второстепенен играч, чието влияние в световните дела спада – бавно, но сигурно. Наистина, Путин знае как да изиграе картите си в Сирия, но дългосрочните перспективи не са бляскави, особено имайки предвид икономическата ситуация в страната. Клинтън и Рубио ще посветят по-значителна част от времето си на Русия, макар и на тях да е ясно, че стратегическият интерес на САЩ е съсредоточен в Азиатско-Тихоокеанския регион и е свързан преди всичко с Китай.
Бъдещият президент ще има много главоболия с Близкия изток. Въпреки лошите спомени от войната в Ирак и политиката на Джордж Буш, мнозина европейци ще очакват по-сериозен ангажимент на САЩ за укротяване на конфликтите в региона. Това е необходимо условие за намаляване на бежанския поток към ЕС – въпросът, който тормози европейските политици към днешна дата. Разбира се, няма стопроцентово успешна стратегия спрямо Близкия изток. И политиката на военна намеса по времето на Буш, и отдръпването при Обама създават огромни проблеми, които неизбежно преливат и в Европа. И за добро или за лошо ЕС си остава зависим от Америка, понеже няма средствата, капацитета и волята да поеме щафетата.
Последно, няколко думи за Бърни Сандърс. Както забелязват и други коментатори, неговата кампания не акцентира върху международни въпроси, още по-малко върху Европа. Подобно на Тръмп и Круз Сандърс се занимава предимно вътрешните борби и политически дебати в Америка. Доколото има някаква външна политика, тя залага на принципите като предпазливост и дистанция спрямо външния свят. В този смисъл Сандърс прилича на Обама. Трябва да се отбележи възгледите относно социалната държава, регулирането на финансовите пазари, здравеопазването и образователния сектор му всъщност го приближават до политическата среда на Стария континент. Дори и да не стигне до номинацията на Демократическата партия (доста вероятно), сенаторът от Върмонт отразява нагласите сред една част от американското общество, които няма как да не влияят на външната политика на САЩ и оттам на трансатлантическите отношения.